Одата „Бенковски”

В патерналистично осмислената история в "Епопея на забравените" от Иван Вазов одата "Бенковски" е поредният портрет на един от възрожденските ни титани. Но тя е и поредното трагично доказателство за самотата на изключителния, който в своя епохален жест прорязва битовото, телесното, безразлично-ежедневното, за да удостовери романтичната патетика на едно време, което съгражда ценностите си само въз основа на сила и воля. Не ще и дума, че в този всеобщ за възрожденския ни канон модел светът е антиподно разделен на личност и маса, откъдето производно са всички антиномии, за които умът се досети. Те пък от своя страна разполовяват света така, че да го видят като контраст на чувства, като единоборство на чувства, които са образ на моралната социална сила.
Одата започва като визия на "пустошта", представена като пустош на природата. Обективното пейзажно описание е само метафора на едно вътрешно състояние, изразено чрез "пространства голи", "мърша", "легла на гадини", "сипеи безродни", "плешиви бърда", "реки без вода". Безплодието и мъртвината на един свят са "хванати" в тяхната природна (сиреч най-истинска и органична) същност. Подобен вътрешен живот е живот без спомен, всяка твар в него е нищо повече от биологична форма без разум, цел, дух. Форма, която има само тяло.
И от това историческо нищо израства Бенковски. Този, който единствен може да одухотвори "пустошта", да я цивилизова, да я организира в легенда:
Вождът е Бенковски. Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там; героят, юнакът, с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото, човекът, що даде фаталния знак и цял народ смело тикна с крак, желязната воля, железните сили, могъщото слово, що слабий окрили, гласът, който каза: "Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!"
Ако Бенковски е "сам" в смисъл на единствен, неповторим, то народът, наречен "робове", е маса, тяло, бездушна вегетативна форма, самата тя част от общия пейзаж на неудохотворената и дива природа.